Home / Водещи / Тръмп – новият Щирлиц

Тръмп – новият Щирлиц

Автор: Геворг Мирзаян, „Взгляд

Доналд Тръмп направи много за защитата на руските външнополитически интереси през 2018 г. Твърде много за президент на САЩ. Повече от година комисията, оглавявана от Робърт Мюлер, преравя земята в опит да открие някакви връзки на Тръмп с Русия. Разпитани бяха сума ти лица, изписани хиляди страници, похарчени милиони долари, а резултат – никакъв. По грешен път е тръгнал хер Мюлер! Достатъчно е да прегледа резултатите от външнополитическата дейност на Доналд Тръмп и веднага ще съзре в лицето на американския президент един съвременен Щирлиц.

На пръв поглед изглежда, че Тръмп се държи агресивно спрямо Русия. Нови санкции, провалени форуми, излизане от Договора за ракетите с малък е среден обсег на действие, увеличаване на бюджета за отбрана – все неща, които трудно могат да минат за проруски ходове. Но ако се вгледаме не само в тактическите стъпки, а в стратегическите решения (които ще се прояват през 2019 г., а може и в по-далечно бъдеще), то картината е съвършено различна. Много от действията на „Юстас“ (агентурното име на Щирлиц) работят в полза на „Алекс“ (агентурното име на Центъра), тоест на Русия.

Тръмп тласна Иран към Москва

За начало да вземем едно от най-гръмките външнополитически решения на Доналд Тръмп – разтрогването на американо-иранската ядрена сделка. Американският президент на практика се отказа от търсенето на какъвто и да било модус вивенди с аятоласите и взе курс към пълно противопоставяне по всички фронтове (с изключение на директна американо-иранска война).

Изглеждаше, че за Русия подобен завой е повече от неизгоден. Тръмп разруши собственоръчно модела на договорното начало по въпросите на ядреното неразпространение и сега останалите държави, които са на прага да създадат ядрено оръжие, ще трябва да помислят сто пъти, преди да се съгласят на ядрен компромис със Запада. От друга страна обаче американо-иранското изостряне отваря пред Москва поредица от възможности.

Сред тях – потенциалният ръст на цените на петрола, както и възможността Русия да влезе в ролята на посредник при решаването на противоречията между Иран от една страна и САЩ, Израел, а също и арабските монархии – от друга. Но най-важното – действията на Тръмп не просто насочват, а направо набутват Иран назад в руския ъгъл.

Трябва да имаме предвид, че руско-иранските отношения са изградени на основата на общи политически интереси, повечето от които имат тактически характер. Започнатият от Обама курс можеше да доведе до подобряване на политико-икономическите отношения на Иран със западните партньори и тогава ценността на Русия в неговите очи щеше рязко да спадне. Впрочем тя вече се намираше в предступорно състояние – след отварянето на европейските пазари Техеран започна да сключва с тях многомилиардни договори, пренебрегвайки интересите на руските производители. Сега, под влиянието на американските санкции, европейците си тръгват от иранския пазар и Техеран е принуден да търси икономически партньорства с онези страни, които имат възможност и политическа воля да заобиколят въведените от американците ограничения. Засега само под формата на различни меморандуми, но (предвид готовността на Тръмп да продължи антииранската си политика) скоро Техеран може да се види принуден да превърне тези меморандуми в договори. Да не говорим, че това ще го накара да се отнася с двойно по-голямо уважение към интересите на Москва и да не уврежда отношенията си с нея, провеждайки по-активна политика в Сирия или Каспия, например.

Европа: довиждане и всичко хубаво  

Като стана дума за европейците, то и тук политиката на американския президент се провежда в строго съответствие с указания на Центъра. Москва от години мечтае ако не за разрив, то поне за сериозен разлом в трансатлантическите отношения. В Кремъл разбират, че ЕС е много по-склонен към сътрудничество и търсене на компромиси с Русия – като съседка и важен търговски партньор – отколкото Съединените щати, които саботират руско-европейските отношения. Различните предложения на Москва за установяване на по-близки контакти (като, например, създаването на единно икономическо и хуманитарно пространство от Лисабон до Владивосток) не се увенчаха с успех.

Но ето, че дойде Тръмп, който обяви курс към протекционизъм и сложи край на вежливостта в американо-европейските отношения. Тоест, ако преди Европа беше подчинена на САЩ, но американските президенти публично се отнасяха към слугите си уважително и с усмивка, то сега Тръмп не се притеснява да посочи на Европа истинското й място. Създава дипломатически кофликти, игнорира напълно интересите й (по иранския въпрос, да речем), заплашва я с въвеждането на санкции. Тоест, отнася се с европейците така, както САЩ се отнасяха преди със страните от Третия свят. Естествено, няма как подобен подход да се хареса на Европа и тя открито се бунтува.

Да, вярно, засега бунтът е само на думи и никой от европейските лидери не смее да хвърли ръкавица на Тръмп (под формата на публичен отказ да се съобрази с американските санкции спрямо Иран, например). Да, този бунт засега все още не е накарал Брюксел да види руската греда в собствените си очи и в търсене на нови партньори и опорни точки да поеме курс към нормализация на отношенията си с Русия. Но има време! Юстас е пуснал в ход процеса и само заради това си струва да получи медал за геройство.

Тръмп остави Ким на мира  

Приятни са и действията му на Корейския полуостров. Да припомним, че след месеци на сръчквания и заплахи (свързани с това, че Ким Чен-ун се сдоби с ракета, достигаща до континенталната територия на САЩ, което промени баланса в американо-севернокорейските отношения), двете страни проведоха историческа среща в Сингапур и стигаха до компромисно решение. Съгласно това решение Северна Корея се задължава да не провежда нови ракетни изпитания и най-общо да мирува, а в замяна американците също обещават да се снишат. Не отменят санкциите, но няма и да пречат на развитието на отношенията на КНДР със съседните й държави. По този начин Вашингтон избра единственото правилно отношение към Ким Чен-ун – да го остави на мира и да не спъва еволюцията на севернокорейския режим.

От това решение печелят мнозина, сред тях и Москва. Не само защото Тръмп понижи риска от ядрена война на Корейския полуостров (която заплашваше руския Далечен Изток с ядрено заразяване и милиони бежанци), но и защото предостави на Москва нови икономически възможности.

В Кремъл се надяват, че сближаването между Севера и Юга ще доведе до реализацията на тристранни (с участието на Москва) инфраструктурни проекти. Като, например, изграждането на железопътен коридор от южнокорейските пристанища, през КНДР и руската транссибирска магистрала, до Европа. След модернизиране на железопътните артерии (не само в КНДР, но и в Русия) въпросният коридор може да донесе на Москва нелоши приходи от транзит на товари.

Друг важен инфраструктурен проект може да стане строителството на газопровод от Русия през КНДР до Южна Корея. Благодарение на който Русия ще се сдобие с нови клиенти (не само Южна Корея – чрез нейните пристанища газът може да се транспортира и до други азиатски страни) и ще се понижи зависимостта й от Китай при експорта на „синьо гориво“. А това, естествено, ще увеличи рязко влиянието и възможностите на Москва в Далечния Изток.

Киев – привет!

Тръмп заслужава отделно „благодаря“ и за действията си по отношение на Украйна и режима на Петро Порошенко. Да, вярно, при него Вашингтон не върна Киев на Москва. Американците постоянно налагат нови санкции на Русия (включително заради Украйна) и продължават да подкрепят морално украинската власт. Намекът на Тръмп, че е готов да признае Крим за руски (направен по време на предизборната кампания), си остана само намек.

От друга страна, обаче, при Тръмп САЩ намалиха значително подкрепата си за киевския режим. Американският президент така и не прости на Петро Порошенко подкрепата му за Хилари по време на президентските избори (тогава украинските власти предадоха на демократите компромат срещу шефа на тръмповия предизборен щаб Пол Манафорт, работил някога за Янукович) и не се свени да демонстрира пренебрежението си към своя украински колега.

Дълго време Доналд Тръмп въобще не искаше да се среща с Петро Алексеевич и едва когато пренебрегването му стана неприлично, благоволи да се съгласи. Но оттогава всяка среща между украинските велможи и Тръмп се превръща в протоколно унижение, било то фотосесия или официални изявления след проведените разговори.

Американският президент всячески демонстрира на Украйна мястото й в личната му класация и това място, меко казано, е сред най-непочетните. Господарят на Белия дом се присеща за украинския случай, само когато му е нужен, за да прикрие нещо друго (като например отказът му да се срещне с Путин в Буенос Айрес, за да заглуши изявлението на бившия му адвокат Майкъл Коен, притиснат от американските следователи за мошеничество).

Без съмнение, Тръмп възприема Украйна като свой пасив и отдавна би я продал на Путин срещу достойна компенсация (на близкоизточния фронт, да речем), ако ги нямаше трите „но“. На първо място му пречи Конгресът, който тръгна на кръстоносен поход срещу Тръмп. И в този кръстоносен поход „връзките на Тръмп с Русия“ са основното оръжие, което пречи на американския президент да тръгне публично на компромис с Путин. На второ място му пречат останалите силови центрове в САЩ (разузнаването, част от конгресмените), които целят продължаване на конфликта с Русия и в този конфликт Украйна е едно от най-силните им оръжия.

Накрая, самата Москва засега не е готова да плати цената, която Тръмп иска. Водена от разбирането, че при такъв подход от страна на Вашингтон и при деструктивността, демонстрирана от Киев, Украйна сама ще й падне в краката.

И най-сетне – Сирия

Поледният, и навярно един от най-важните подаръци на Тръмп за Путин през 2018 г. стана ршението за извеждане на американските войски от Сирия. Да, то беше прието с оглед интересите на САЩ. Прагматикът Тръмп прекрасно разбра, че изначалните цели на САЩ в сирийското пространство (сваляне на Асад, окъсване на страната от влиянието на Иран) са вече неосъществими, а американският контингент се превръща в заложник.

При това заложник не на Иран, а на сирийските групировки и, в известен смисъл, на Израел. Всяка провокация срещу тях (в това число с химическо оръжие) би могла да въвлече САЩ в директна война с Иран. Освен това, присъствието на американски контингент на кюрдска територия се зловиди на турците, които мечтаят да се разправят с кюрдите. В крайна сметка  Тръмп „продаде“ изтеглянето на войските – почти сигурно на турците в замяна на отказа им да саботират „делото Хашоги“, а по всяка вероятност и на иранците – в замяна на минимизиране на присъствието им на територията на Сирия.

При това – по някакво странно съвпадение – един от основните печеливши от американското изтегляне (ако то наистина се състои, разбира се) ще бъде Москва. Защото изтеглянето на американците означава рязко снижаване на риска от пряк военен сблъсък между руските и американски части в Сирия. Освен това, така ще изчезне и последният „наземен“ играч, способен да измени военния баланс на силите и да постави под въпрос победата на Асад.

Ако до неотдавна бунтовниците все още можеха да се надяват, че американците ще дойдат и ще наложат ред, то сега съвсем ще се вкиснат и в крайна сметка ще бъдат сериозно принудени да избират между собствената си смърт и компромиса с Дамаск. Впрочем, пред същия избор ще бъдат изправени и лишените от американска закрила кюрди, които са застрашени от турско нахлуване. А по всичко личи, че те вече са направили своя избор. Според някои данни, сирийската армия била „вежливо“ поканена да влезе в Манбидж и да защити района от турците – тоест, простичко казано, регионът се е върнал под контрола на Дамаск. Същото се очаква да сторят и останалите контролирани от кюрдите региони.

По този начин, благодарение на Тръмп, Русия не само си гарантира военна победа в Сирия, но рязко се доближава и до най-важната си победа – политическата. Приемайки да участва в сирийското политическо урегулиране, Кремъл пое огромен риск – евентуален провал би поставил под въпрос репутацията на Москва като играч, способен да бъде ефективен посредник и да решава проблемите не само с оръжие, но и със силата на дипломацията.

Упорството на кюрдите и неспособността на сирийската опозиция за диалог сериозно усложняваха живота на Русия – докато не дойде Юстас и не протегна ръка за помощ на Алекс.

Интересно, какви ли още подаръци ще ни донесе през 2019 г.?

Превод: Гласове

***

Източник: glasove.com

Check Also

Защо нямаме простак на годината? Ощетяваме толкова много българи

Малко преди Коледа в студиото на Дарик радио, където си говорихме за списание “Космос”, на …